Магдалена погледна часовника на таблото, докато палеше колата. Отново минаваше дванадесет. Трябваше да престане да работи до толкова късно. „Затова сутрин не можеш да станеш!”. Тръгна по до болка познатия път към апартамента си. По радиото се чуваше приятна бавна песен, която не знаеше. Беше четвъртък. Преди това беше любимият й ден за излизане. Заведенията работеха, но не беше тfолкова пълно като в петък и събота. Обичаше тълпата, но и пречеха да танцува. Обичаше да танцува. Затананика си песента.
Ключът рязко изщрака в ключалката и я стресна. Беше се прибрала на автопилот. Дори не усети кога е паркирала и се е качила. Отвори хладилника. Там стояха недокоснатите продукти от пазаруването преди седмица. Любимото й синьо сирене дори не беше отворено. Замисли се дали е гладна. Не, беше прекалено късно. Извади бутилката с червено вино, наля си една чаша и бавно се затътри към спалнята. Остави виното до пепелника, извади цигарите от чантата и запали. Дори не се съблече, нямаше за какво. Леглото беше студено и празно. Както винаги. Откакто Нея я нямаше. Загледа се в тавана, който бяха нарисували заедно. Беше красив. Може би трябваше да го боядиса? За да не й напомня всяка нощ за изгубеното щастие. Беше прередила целия апартамент, премести мебелите, дори смени тоалетката си, но нямаше сили да пребоядиса тавана. Последният спомен за любовта, която вече я нямаше. Тръсна глава, сякаш опитвайки се да прогони мислите. Погледна към телефона и видя, че секретарят свети. Машинално пусна съобщенията. Така, сестра й отново се кара с мъжа си. Канят я на кино в събота. Сърдят й се защо не се е появила миналата седмица на купoна. Ох, няма ли поне нещо, което да я изненада?
– Маги, Тони е – душата на Магдалена застина – това беше Тя – исках просто да те чуя, да питам как си… аз… смених си мобилния телефон. Така че ме търси на този номер. Ако ти трябва нещо. Лека нощ.
Не можеше да диша. Изведнъж стомахът й се залепи за гърлото, цигарата в ръката й трепереше. Не беше чувала този глас от 8 месеца. Какво… Защо… Как… Защо й се обажда? Какво искаше? Да я чуе? Глупости! Маги я беше търсила милион пъти през първите месеци. Искаше да останат поне познати, не можеше да я изгуби съвсем! Но не, Тя я остави напълно сама, каза, че не иска никакъв досег. Защото така беше редно. Защото не я обича. Господи, колко боли от тези думи! „Вече не те обичам, няма нищо, което мога да ти дам. Тръгвам си, защото така е честно.”
Ха, честно, глупости! Кое е честно? Болката, изгарящата, пронизващата, нестихващата болка! Това ли е честно?! „Остави ме, ти ме остави, не ме искаше дори близо до теб, дори като приятел! Какво искаш сега?!”
Това не трябваше да се случва. Чашата с вино беше празна и Магдалена усети как иска да посегне към уискито. „Не, спри се. Веднъж вече пропадна и едвам се измъкна от бездната. Просто забрави…” Бързо изтри съобщението. Пусна телевизора и се загледа във въздуха. Умората си каза думата. Заспа.
***
Виж също: