Влязоха в дискотеката, беше почти пълна. Точно както Маги обичаше. Тони я завлече на бара и поръча пиенето. Преди никога не го правеше. Това беше запазена марка на Маги. „Да, беше се променила.” Прошепна нещо на бармана и се опита да довърши историята си викайки, но Маги почти не я чуваше от музиката.
- Това е любимата ти песен – в очите на Тони Маги разчете един особен пламък, който не бе виждала отдавна. „Глупости, въобразяваш си! Тя просто е мила. Какво очакваш?” – Хайде, ставай – Тони беше скочила от високия стол и вече мъкнеше Маги към дансинга.
Изведнъж времето спря. Както някога, когато Маги беше царицата на дансинга, защото Тони танцуваше с нея, докато и двете не паднеха от умора. Музиката я пое и тя се отдаде на прекрасното чувство. Не искаше да спира, не искаше да се връща към онова рутинно, ужасно сиво и безчувствено ежедневие. Чувстваше се прекрасно. Когато Тони си тръгна, Маги се опитваше да излиза, за да се разведри, но всеки път, когато танцуваше търсеше тялото й, усмивката й. Това й причиняваше прекалено много болка и спря. Вече не можеше да е царицата на дансинга. Сега времето се беше върнало. Всичко беше както преди – поне в този единствен момент, когато Магдалена беше щастлива, танцуваше със своето момиче, което и се усмихваше…
- Винаги си била превъзходна танцьорка! – Тони отпи от чашата и се покатери на стола.
- А ти винаги си била подмазвачка – подразни я Маги, смеейки се.
- Знаеш, че не е така. Много харесвам как танцуваш.
- Така ли? И какво точно харесваш?
- Харесвам начина, по който се движиш, стъпките, краката, гърба ти, очите, които светят… – Маги вече не чуваше музиката. Тони спря и допи на една глътка питието си. Очите й отново бяха тъжни.
- Искаш ли да дойдеш у нас? – Маги не беше сигурна какво прави, но знаеше, че ако не направи нищо ще се пръсне.
- Аз… ам… ами…
- Не се притеснявай да кажеш не – Маги се усмихна, опитвайки се на смекчи неудобството на ситуацията.
- Не, аз не се притеснявам да кажа не. Всъщност искам да дойда… много – последната дума беше казана толкова тихо, че дори да нямаше музика, Маги надали би я чула. Но я прочете по устните. – но може би…
Изведнъж светът спря да се върти. Маги усети, че тя е господар на ситуацията и не разреши на Тони да довърши изречението. Не знаеше какво става, но виждаше, че Тони беше прекалено притеснена, за да мисли. Не искаше да изгуби момента. Дори само за една нощ да я има. Бързо извади пари и остави огромен бакшиш на бармана. Хвана Тони за ръка, за секунди се сдоби с якетата им от гардероба и се измъкнаха навън. След 10 минути вече бяха стигнали с такси до апартамента.
Ключът изщрака в ключалката. Тони се стресна от до болка познатия звук.
- Нещо за пиене? Уиски?
- Да, чудесно.
Маги намали осветлението и се протегна за дистанционното на уредбата. То беше там, където Тони го остави за последно. Не беше пускала уредбата от почти 9 месеца…
Седяха една срещу друга мълчаливи, тихата музика от любимият им диск изпълваше стаята.
- Разместила си много неща. Така ми харесва повече – наруши мълчанието Тони.
Маги протегна ръка към лицето й. Треперещите й пръсти леко погалиха така обичаното лице. Тони се дръпна. „Тя не те иска!” Този вик на съзнанието сви на топка сърцето на Маги. Отново не й достигаше въздух. С огромни усилия вдигна очи и погледна Тони. Тя беше прехапала устните си, а очите й… в тях имаше сълзи!
- Господи, Тони, какво има?! – за секунда Маги коленичи в краката й и я прегърна. Усети топлината й и лекото присвиване на раменете, породено от сълзите.
Тони се дръпна, с едно движение избърса сълзите и се овладя. Маги остана коленичила с празни ръце. Не знаеше какво да направи.
- Извинявай, – едва чуто промълви – аз просто исках да помогна. Не ме разбирай погрешно.
- Не мога – гласът на Тони изведнъж стана висок и ясен – не мога да те прегърна без да мисля за мекотата на кожата ти, за усещането на тялото ти. Не мога. Извинявай. Не мога да съм ти приятелка – Маги седеше все така коленичила, зяпнала, неразбираща… Какво говори тя? Нима я упреква? Та нали тя я беше потърсила. Или се опитваше да каже друго нещо. „Не, не мисли за това, тя пак ще те отблъсне. Не ти позволи да я докоснеш, не позволи да я прегърнеш, за какво си мислиш! Но думите й, тялото й, което усети как се разтапя…” – Исках да те видя, защото мислех, че можем да сме приятелки, че съм готова. Не съм. И сигурно никога няма да бъда. Ти винаги си била и винаги ще бъдеш любовта на живота ми.
Маги не разбираше какво се случва, седна и се опита да накара тавана да спре да се върти… таванът в спалнята беше хубав… двете го бяха нарисували… с любов… любовта на живота й…
Тони рязко се изправи, заобиколи Маги и започна да се обува.
- Не бих могла да съм до теб и да не ме убива това, което ти причиних. Което причиних на себе си. На нас. Аз съм незряло дете и сигурно никога няма да те заслужавам. Затова по-добре да не се виждаме. Извинявай, че те притесних. Мислех че съм готова. Не съм. Сбогом.
Тони вече беше облечена и отваряше вратата, когато Маги тихо извика:
- Не си отивай, любов моя! – Тони не спря. За части от секундата Маги се изправи я хвана за раменете – Обичам те, остани, обичам те, завинаги …
Маги шептеше думите, заровила се в косата на Тони, усещайки аромата й. Обърна я нежно, погледна в очите й, от които струяха сълзи и впи устните си в нейните. Силно, отчаяно, като предсмъртен вик на лебед, изпял последната си песен. Тони леко се отдръпна, но само за да впие на свой ред устни, още по-силно, още по-отчаяно. Врата се затвори. Дрехите се свличаха бързо от телата им. Ръцете търсеха другото тяло и намирайки го, го стискаха силно, за да не се превърне в мираж. Устните не се отлепяха… очите не виждаха… сърцата не биеха…
Двете лежаха омаломощени в прегръдките си, гледаха тавана. Красив е, нарисуваха го заедно.
- Обичам те – гласът на Тони звучеше толкова тих, че Маги едвам успяваше да долови думите – Не знам дали някога ще ми простиш за глупостта ми. Ти си единствената. Винаги си била. Винаги ще бъдеш.
Маги погледна Тони и видя, че тъгата в очите й се беше изпарила.
- Отдавна ти простих. Прости ми и ти, моля те… че не те спрях, че не викнах след теб. Никога няма да обичам друга. Обичам те. Ще останеш ли?
- Да. Завинаги.
автор: Светлана Георгиева (semper_fi)
Виж също:
