Беше сив, мрачен, мартенски ден, ръмеше леко и улиците бяха опустели. Радостина крачеше забързано с ръце в джобовете и цигара в уста. Усещаше как козирката на шапката й, плътно смъкната над очите, се пълни с вода. Загледана в земята не се опитваше да прескача локвите. Леката усмивка, която играеше по устните й, здраво стиснали цигарата не се виждаше. Стигна до спирката и погледна таблото, показващо оставащото време до рейса. Петнадесет минути, щеше да закъснее. Пеша е по-бързо. Погледът й за секунда се спря на делово облечената дама, опитваща се да хване такси. Как ли ходи на тези токчета в дъжда? Радостина сведе поглед и се върна към мислите си, които я караха да се усмихва.
Имаше среща с Анжела, прекрасно и сияйно дете, по-малката сестра на нейна съученичка от гимназията. Винаги, когато се сетеше за нея се усмихваше. Тя беше едно от онези лъчезарни и чисти създания, които пленяват сърцето с неподправената си наивност и доброта. Анжела. Подходящо име. Спомни си как хлапето се мотаеше между краката им в деня на бала, трескаво опитвайки се да помогне на своята паникьосана сестра, говорейки безспир и озарявайки стаята със светлина. Това дете имаше невероятният дар да сияе по начин, който можеше дори да се измери. Не я беше виждала почти две години, за което получи мъмренето си по телефона, разбира се. Това дете беше трън в задника, който обаче никак не искаш да извадиш. Да, хлапето винаги можеше да я разсмее.
Радостина влезе в кафето, където беше срещата. Огледа пълните маси, но не видя Анжела. Погледът й за секунда се спря на златистата коса, разпиляна по гърба на жената в ъгъла. Седна на бара и поръча двойно кафе. Отпи от горчивата гореща течност и чу зад себе си познатия весел глас:
- Така значи, аз те чакам на масата, а ти на бара ми седиш.
Радостина се обърна с усмивка и се вцепени. Позна очите и игривата усмивка, но всичко останало… това не беше хлапето, което познава. Пред нея стоеше зашеметяваща млада жена. Дългата й златиста коса меко падаше по раменете, разкривайки великолепната шия и заобленият бюст. Дългата рокля разкриваше заоблените бедра и падаше върху малките изящни ботушки.
- Това съм аз, Анжела, не ме ли позна? – гласът й я изведе от унеса.
- Разбира се, че те познах, много си пораснала просто – Радостина разтвори ръце и Анжела се хвърли в прегръдките й…
Прочети целия разказ:
Виж също: